Фотография на дневни пеперуди

 

 

Моята екипировка. От 1998 до 2003 използвах огледално-рефлексен фотоапарат Minolta Dynax 500si Super. За съжаление не си набавих веднага макрообектив, заради което първият ми фотографски сезон беше почти пълно фиаско. По онова време използвах китовия 28-80 мм обектив или сам по себе си, или с "макро/широкоъгълна" приставка за видеокамери (!), която ми пробутаха като евтина алтернатива на макрообектив. Невежеството наистина се наказва... За следващия сезон, вече помъдрял, се въоръжих със Sigma AF f2.8 105mm EX macro (1:1) обектив, който дава великолепно качество и позволява да се държи достатъчна дистанция, за да не се изплашат повечето пеперуди. Не съм почитател на тежките, обемисти и неудобни конструкции за светкавици, които се препоръчват за макрофотография (за някои от най-фрапиращите примери вижте тук).  Естествената светлина обаче рядко е достатъчна за рязък и добре експониран кадър с този обектив, при който диафрагмата трябва да се затвори до около f/16 за да се получи достатъчна дълбочина на фокуса. След много проби установих, че светкавицата на апарата работи много добре като допълнителен източник на светлина, независимо от това какво казват пуристите по въпроса. Снимах само на  диапозитив (ISO 100 Kodak and Fujifilm).

Моята техника: отляво Minolta Dynax 500si Super със Sigma 105mm EX macro (1:1) обектив и (отляво) китовия 28-80 мм обектив; отдясно Minolta DiMAGE A2.

От ноември 2004 преминах на цифрова фототехника с 8-мегапикселовия фотоапарат Minolta DiMAGE A2 (на горната снимка отдясно). Този вече спрян от производство модел има много качествен обектив с диапазон на вариото 28-200 мм, като особено внимание заслужава макрорежимът му, който улавя кадър с минимална дължина 5 см (срещу 3,5 см на Сигмата) без никакви геометрични изкривявания и дава сравнително удобно минимално разстояние до обекта от около 20 см, което позволява светкавицата на апарата да се използва с отлични резултати. Независимо от липсата на 1:1 макроувеличение като това на Сигмата, макрорежимът на А2 дава превъзходни резултати с поне такава, ако не и още по-добра, разделителна способност. След многократни сравнения на мои диапозитиви, сканирани с разделителна способност 3700 точки на инч, с файловете от A2 съм на мнение, че качеството на А2 е по-добро от това на сканиран диапозитив. Причината според мен е в това, че при сканирането на диапозитиви (освен със скъп професионален скенер) се губят фини тонални градации и по-слабо контрастни детайли, а и се получават изкривявания в цветопредаването.

Апаратите от класата на А2 са критикувани за силния шум на чиповете им, което е наистина така при ниска осветеност. За макрофотография обаче това е без съществено значение, понеже така или иначе тук се иска добра осветеност. Сравнен със зърното на сканиран ISO 100 диапозитив шумът на A2 при най-ниска чувствителност (ISO 64) е с по-фина структура и влияе по-малко на предаването на малки подробности като люспите по крилата на пеперудите. Наскоро установих, че с A2 могат и да се "сканират" диапозитиви. Резултатите, разбира се, не могат да се сравняват с тези от специален филмов скенер, но са достатъчно добри за интернет след компютърна обработка. Повечето кадри от диапозитиви в този сайт са "сканирани" по този начин.

Специално за фотография на пеперуди моделът Minolta DiMAGE A2 според мен има четири предимства в сравнение с филмов или цифров огледално-рефлексен фотоапарат:

1. А2 е наполовина по-лек и по-малък от огледално-рефлексен фотоапарат с макрообектив.

2. А2 дава голяма свобода за кадриране чрез подвижния течно-кристален екран така, че апаратът може да се изнесе по-далеч от лицето. Засега само един DSLR, Olympus E-330, има такъв екран. С всички други (D)SLR кадрирането трябва да става с око, прилепено за окуляра, което обикновено означава, 1) че фотографът често трябва да прибегне до много неудобни и понякога болезнени акробатични трикове, за да доближи себе си и апарата достатъчно близо до пеперудата, и 2) че шансовете да се изплаши пеперудата са по-малки с А2.

3. Чипът на А2 има много по-малки размери от този в който и да е цифров огледално-рефлексен фотоапарат, както и от 35-милиметровия филмов кадър. Това дава на A2 многократно (около 7 пъти) по-голяма дълбочина на фокуса при едни и същи стойности на диафрагмата.

4. A2 има много ефективна стабилизация на изображението, която е много важна за успешно снимане от ръка без светкавица.

Понякога (когато съм оставил А2 в къщи, без да предполагам, че може да ми потрябва за снимане на пеперуди) се налага да използвам втората си камера, 5-мегапикселовата 'сапунерка' Panasonic LZ-2. Този модел не е много подходящ за фотография на пеперуди най-вече поради факта, че в макро режим обективът трябва да се приближи само на няколко сантиметра от пеперудата, което малко пеперуди позволяват. Все пак при подходящи условия с този модел се получават учудващо добри резултати. От голяма помощ тук, както и при A2, е ефективната стабилизация на изображението, която позволява камерата да се доближи с протегнати ръце (понякога) достатъчно близо до пеперудата. Проблемът с този и подобните му компактни модели е извънредно голямата дълбочина на фокус, заради която често фонът е прекалено добре фокусиран и не позволява на главния обект да се открои достатъчно.

Събиране или фотографиране на пеперуди? Особено в западна Европа през последните десетилетия наблюдаването и снимането на пеперуди става все по-популярно за сметка на колекционирането. До голяма степен заслуга за това има общественото мнение, според което колекционерите са странни, зловещи личности с патологически психични изкривявания, които колекционирането на крехки, беззащитни пеперуди има за цел да задоволи (ако си мислите, че това е виц или преувеличение, прочетете примерно "Баскервилското куче" на Артър Конан-Дойл или "Колекционерът" на Джон Фаулз, или гледайте "Мълчанието на агнетата"). Освен това се смята, че събирането на пеперуди нанася вреда на популациите им. В някои страни, напр. Германия, се е стигнало дотам със закон да се забрани всякакво колекциониране на почти всички видове тамошни дневни пеперуди. Често се твърди, че вече се знае толкова много за видовия състав и биологията на пеперудите, че просто повече няма смисъл от събирането им, а ударението трябва да се пренесе върху по-модерни и хуманни методи.

Taзи гледна точка за колекционирането като нанасящ вреда на природата анахронизъм и за фотографирането като пълноценна и екологично съобразна алтернатива на колекционирането е съвсем погрешна. Самият аз изследвам пеперуди, като и събирам материали и полеви наблюдения, и снимам екземпляри в природата. Едно от най-големите удоволствия за мен е именно това да успея да заснема добре някоя пеперуда, без значение дали е обикновена или рядка. И разбира се фотографията дава ценен научен принос, запечатвайки подробности от поведението на пеперудите в местообитанието им по наистина неповторим начин. Но когато става въпрос за събиране на данни с научна стойност, фотографията е само един помощен метод и нищо повече. Това е така, защото сигурното определяне на много видове по снимка е трудно и често напълно невъзможно. В подкрепа на това ще спомена, че сега много популярните в Европа книги за пеперуди със снимки на живи екземпляри  са пълни с примери на погрешно определени видове, независимо от това колко е компетентен авторът! В това всъщност няма нищо чудно. Ще ми е интересно да се запозная с този, който може само и единствено по снимка да разпознае, примерно, трите български вида от комплекса на Hipparchia semele, или Plebeius icarus и P. andronicus, или Leptidea sinapis и L. reali (за тези два вида виж написаното от мен най-долу!), или Melitaea britomartis и M. aurelia. И така нататък. Сигурното определяне на тези и много други видове е възможно само чрез проверка на гениталния им апарат под силна лупа или микроскоп. Понякога дори това не е достатъчно, ако разполагаме само с единични екземпляри. Вярно е, че много видове, които си приличат, всъщност са лесни за определяне ако може и горната, и долната страна на крилата да се разгледат добре (при това забележете, че не винаги е нужно те да бъдат умъртвявани, често е достатъчно екземплярът да бъде уловен и обездвижен в гънка на торбата на сака, като след определяне той бива освободен). Но за това са нужни практика и стабилни познания. Дори при видове, които лесно се определят по външни  белези често става така, че на снимка на живо се вижда само едната страна (долна или горна) на крилата, и то не винаги тази, която показва признаците, нужни за определяне. Затова моята практика е, когато е възможно, да съчетавам събиране или поне временно улавяне на екземпляри с фотографиране, като се стремя да улавям всички такива екземпляри, чиято видова принадлежност е дори малко съмнителна.

Особено за България доводите, че знаем достатъчно за дневните пеперуди и следователно няма нужда те да се убиват и колекционират, са напълно без покритие. Страната ни има изключително богата фауна и флора, но дори за такава сравнително добре позната група като дневните пеперуди специалистите ни се броят на пръстите на едната ръка (да не говорим за повечето групи безгръбначни, които са познати много по-слабо и на които липсва привлекателността на пеперудите). Много места в България се нуждаят спешно именно от систематични изследвания с натрупване на представителни колекции за всеки конкретен район. Разбира се, за да бъдат оползотворени такива колекции максимално добре, е необходимо те да съответстват на определени правила за събиране, етикетиране и съхраняване на екземплярите. За това как се прави такава колекция ще напиша тук скоро!

Но да се върна на темата за неоправданата лоша слава на колекционирането на пеперуди. Както от казаното от мен дотук би трябвало вече да е станало ясно, самодоволната и наивна представа, че вече знаем предостатъчно за тези красиви същества, за да можем да спрем да ги умъртвяваме, разкрива само неразбиране и/или невежество - независимо от добрите намерения. Политически решения, които се основават на този начин на мислене, като например законодателството на Германия, което забранява колекционирането, са популистични, необосновани (защото се базират на емоционални, а не научни доводи) и - което е най-опасното - отвличат вниманието на обществеността от факта, че истинската причина за измирането на дневните пеперуди не е колекционирането им, а унищожаването или деградирането на биотопите им. В крайна сметка такива късогледи бюрократично-законодателни забрани имат обратен ефект, понеже те пречат на натрупването на важни познания за видовия състав, биологията и степента на застрашеност на видовете.

Нека вземем само един красноречив пример от последните години. Десетилетия наред фотографите в Европа снимаха обикновената малка синапена пеперуда Leptidea sinapis - една изящна, широко разпространена и уж лесно разпознаваема пеперудка. Преди малко повече от 10 години обаче се доказа, че този "вид" всъщност се състои от два много близки вида, които външно почти не се различават. Разликите са в размера на мъжките и женските генитални апарати. Постепенно се разбра, че тези два вида, L. sinapis и L. reali, се срещат заедно в голяма част от Европа и западна Азия. Което означава, че за да си съставим правилна представа за разпространението и относителната честота на срещането на тези два вида у нас, е нужно да се съберат големи серии екземпляри от възможно най-голям брой находища и да се изследват гениталиите им. Друг начин просто няма. Обобщеният извод, който трябва да се направи от този пример, е следният: със сигурност ни чакат още такива "изненади" - нови, досега незабелязани видове - и те едва ли ще бъдат открити, докато гледаме с умиление някоя красива снимка.

 

Главно меню

Списък на видовете